Беше я впечатлил още при първата им среща. Можеше да разпознава лъжец от пръв поглед.

Тя се надяваше, че дарбата му да чете мислите й, щеше да му помогне да разбере колко искрено съжаляваше за нараняването му. Катастрофата бе станала само заради нея. Той шофираше, но тя бе отговорна за болката и неудобствата, на които бе подложен сега. Осъзнавайки това, тя изпита угризение. Тя вероятно е последният човек, когото би желал да види около болничното си легло.

Изтълкувала неправилно причината за колебанието й, сестрата с усмивка я подкани навътре.

— Той е в съзнание. Можете да се приближите.

Кендъл се пребори с мрачните си опасения, пристъпи в стаята и се усмихна несигурно.

— Хей! Как се чувстваш?

Той задържа немигащия си поглед върху нея известно време. После го върна към доктора, след това към сестрата, преди отново очите му да се върнат към Кендъл. Тогава със слаб, дрезгав глас попита:

— Вие коя сте?

Докторът се наведе над болния.

— Искате да кажете, че не я познавате?

— Не. Предполагате, че я познавам? Къде съм? Кой съм аз?

Докторът занемя от учудване. Сестрата трепна и маркучът за кръвно налягане се затресе в ръката й. Кендъл изглеждаше като каменна, макар че в нея вилнееше буря от чувства. Мозъкът й трескаво се опитваше да схване този внезапен обрат и да се опита да го обърне в своя полза.

Докторът първи се окопити. Въпреки, че неуверената му усмивка го издаваше, той бодро каза:

— Добре, изглежда, че мозъчното сътресение е причинило амнезия на нашия пациент. Това често се случва. Но е временно, сигурен съм. Няма за какво да се тревожите. След ден-два ще се смеете над тази случка.

Той се обърна към Кендъл.

— Засега, вие сте нашият единствен източник на информация. Предполагам, че е най-добре да ни кажете… и да му кажете… кой е той.