Въпреки, че предчувстваше неизбежния финален сблъсък, ударът в масивния бор, който препречваше пътя им, беше невероятен.

От инерцията задните колела останаха във въздуха. Когато колата се строполи отново долу, приземяването й беше като на лишено от грация, силно и глухо тупване на смъртоносно ранен бик. След това като че ли изкъркори предсмъртно.

На задната седалка, завързана с предпазния колан, Кендъл осъзна, че е жива. И въпреки, че колата се държеше едва-едва на стръмния склон, тя успя да се измъкне от останките й с Кевин в ръце.

— Онази местност е много скалиста — отбеляза сестрата. — Как успяхте да се изкатерите от дола?

Никак не беше лесно.

Знаеше, че изкачването нагоре към пътя ще бъде трудно, но бе подценила физическото усилие, което то изискваше. А трябваше едновременно с това да предпазва Кевин, което удвояваше затрудненията.

Местността не предразполагаше с нищо, а времето бе явно враждебно. Почвата представляваше каша от хумус и кал, покрита с раздърпани шубраци, осеяни тук-там с камъни. Тласканият от силния вятър дъжд падаше почти хоризонтално и я измокри до кости само за няколко минути.

Мускулите на ръцете, краката и гърба й започнаха да горят от умора и напрежение, преди да беше достигнала и една трета от разстоянието. Кожата по непокритите части на тялото й бе изподрана, нарязана, набита. Няколко пъти си помисли, че е безсмислено, усети изкушението да се откаже, да спре и да заспи, докато стихиите отнемат живота им. Но инстинктът й за самосъхранение беше по-силен от привлекателното изкушение и тя продължаваше да върви. Използваше пълзящи растения и заоблени камъни, за които да се хваща или за опора на краката. Измъкна се горе, достигна пътя и тръгна да търси помощ.

Беше достигнала почти границата на делириума, когато фаровете на някаква кола пробиха завесата на дъжда. Облекчение и изтощение я обзеха. Вместо да хукне към колата, тя се повали на колене върху разделителната линия в центъра на тесния селски път, в очакване колата да я достигне.