Спасителката й се оказа една бъбрива жена, тръгнала за редовната си вечерна молитвена среща в сряда. Тя закара Кендъл до най-близката къща и съобщи за катастрофата на властите. По-късно Кендъл щеше да се учуди, че е извървяла само една миля от мястото на инцидента. Изглеждаха й като десет.

Тя и Кевин бяха транспортирани с линейка до най-близката общинска болница, където им направиха обстоен преглед. Кевин бе изцяло невредим. Когато колата полетя към дола, тя го кърмеше. Кендъл инстинктивно се бе навела напред и го бе притиснала здраво към гърдите си, преди предпазният колан да се впие рязко в рамото й. Тялото й го бе предпазило.

Многобройните рани и драскотини бяха болезнени, но повърхностни. От ръцете й извадиха едно по едно парченца стъкло — неприятна и продължителна манипулация, но незначителна в сравнение с онова, което би могло да й се случи.

Сега след като бяха спасени и лекарите се бяха погрижили за тях, тя трябваше отново да измисли начин да се измъкнат. Ако вземеше успокоително, не би била в състояние да мисли сериозно. А за да изготви план за ново измъкване й беше необходима свежа глава.

— Нали нямате нищо против заместник-шерифът да влезе?

— Шериф? — повтори Кендъл. Въпросът на сестрата я беше изтръгнал от размишленията.

— Откакто ви доведоха тук той чака, за да говори с вас. Трябва да изпълни рутинните си задължения.

— Ох. Разбира се. Поканете го да влезе.

Нахранен до насита, сега Кевин мирно спеше. Кендъл придърпа краищата на болничната престилка, която й бяха дали след като свали мокрите, мръсни и кървави дрехи и взе горещ душ.

След знак от сестрата, местният човек на закона мина през завесата и кимна за поздрав.

— Как сте, ма’ам? Добре? — Той любезно свали шапката си и я изгледа съчувствено.