— Много добре, струва ми се. — Тя се покашля и се опита да бъде по-убедителна. — Много сме добре.

— Бих казал, че сте извадили истински късмет, че сте жива и здрава ма’ам.

— Така е.

— Лесно е да се разбере как е станало, с падналото дърво на пътя и всичко останало. Мълния го е повалила. Прерязала го е като с нож до корените. Тук дни наред вече вилнее буря. Като че ли дъждът никога няма да спре. Цялата област е наводнена. Никак не се чудя, че Бинджъм, реката, е погълнала изцяло вашата кола.

Реката беше на не повече от десет ярда от катастрофиралата кола. Веднага щом излезе изпод останките, тя бе изпълзяла по калта, загледана като омагьосана от страх в реката. Калната вода беше надхвърлила далеч нивото си и влачеше със себе си всевъзможни отломъци. Тя се завихряше около дърветата, растящи по иначе тихите й брегове.

Потрепери, когато си помисли каква би била съдбата им, ако колата се беше плъзнала още няколко ярда по-нататък след удара си в дървото. С ужас видя как колата поема по склона надолу, като че ли повикана от бушуващата река.

За известно време колата се задържа на повърхността полюшвайки се но посока на бързо течащия среден поток, преди да подскочи и да пикира към дъното. За секунди изчезна под разпенената повърхност. Освен следите оставени по дънера на бора и дълбоките, успоредни бразди изорани от гумите, инцидентът не бе оставил никакви следи.

— Чудо е, че сте излезли навреме и не сте се удавили — произнасяше в този момент заместник шерифът.

— Не всички от нас излязоха — поправи го Кендъл с дрезгав от вълнение глас. — Имаше пътничка на предната седалка. Тя потъна с колата.

При споменаването на това, рутинният разпит на заместник шерифа изведнъж премина в друга плоскост.

— Какво? Пътничка?

Кендъл като че ли се гледаше отстрани, просто видя как лицето й се сбръчква и как от очите й рукват сълзи. Закъсняла реакция на травмата.