— Извинете…

Сестрата й подаде кутия с хартиени кърпички и я потупа успокоително по рамото.

— Всичко е наред, мила. След смелостта, която сте проявила, карайте направо и си изплачете всичко.

— Не знаех, че е имало още някой в колата освен вас, вашето бебе и шофьора — каза тихо заместник шерифът.

Кендъл подсмръкна.

— Тя беше на седалката и вече беше мъртва, когато колата тръгна към реката. Вероятно е загинала на място от удара.

След като се увери, че Кевин не е пострадал и видя колко бързо се вдига нивото на реката, Кендъл се бе приближила трепереща до предната седалка на колата, почти сигурна в това, което щеше да намери. Основният удар беше понесен от тази страна. Вратата бе хлътнала навътре, а стъклото изобщо липсваше.

Още от първия поглед, Кендъл разбра, че жената вътре е мъртва. Приятните, привлекателни черти не можеха да се различат сред масата коси и плът. Таблото и части от разбитата кола се бяха набили в гръдния й кош. Главата й лежеше отпусната на облегалката под неестествен ъгъл.

Без да обръща внимание на кръвта, Кендъл се пресегна и притисна пръсти към врата на жената в областта на сънната артерия. Пулс не се усещаше.

— Помислих си, че трябва да се опитам да спася и останалите — обясни тя на заместник шерифа след като описа сцената. — Искаше ми се да мога да я измъкна и нея, но като знаех, че вече е мъртва…

— При такива обстоятелства вие сте направила онова, което е трябвало, любезна госпожо. Вие сте спасила живия. Никой не може да ви обвини за избора, който сте направили. — Той кимна надолу към спящото бебе. — Как успяхте да измъкнете навън шофьора?

След като се убеди, че пасажерката е мъртва. Кендъл сложи Кевин на земята и покри личицето му с края на одеялцето. Макар, че щеше да му е неудобно, в момента той не беше заплашен от нищо. Тогава тя се запрепъва към другата страна на колата. Главата на шофьора беше отпусната тежко над кормилото. Преглъщайки страха си, Кендъл извика името му и го хвана за рамото.