— Лейди, вие вероятно ще получите медал или нещо подобно.

— Силно се съмнявам в това — измърмори тя.

Той издърпа едно тефтерче и химикалка от джоба на ризата си.

— Име?

За да спечели време, тя се престори, че не разбира.

— Моля? Вашето име?

Малобройният персонал на болницата бе достатъчно гостоприемен да ги приеме без да я подложи най-напред на попълването на формуляри и въпросници. Такова доверие и неформална процедура биха били недопустими в големите градски болници. Но в провинциална Джорджия състраданието бе на по-преден план от изискването на застрахователните карти. Това беше сериозен въпрос. До сега не бе помисляла какво ще отговаря.

Навела глава, тя започна да масажира слепоочията си като размишляваше дали да поиска нещо болкоуспокояващо, за да заглуши пулсиращото главоболие.

— Моето име? — повтори тя със запъване, молейки се някоя блестяща идея да й хрумне изневиделица. — Или името на жената, която умря?

— Нека почнем с вашето.

Тя задържа дъха си за момент, след което произнесе меко:

— Кендъл.

— Значи К-е-н-д-ъ-л? — повтори той, докато го записваше в тефтерчето.

Тя кимна.

— Много добре, мисис Кендъл. Това ли беше името и на починалата?

— Не, Кендъл е…

Преди да успее да поправи грешката на заместник шерифа, завесата излетя встрани и металните халки изскърцаха по ръждивата релса. Дежурният лекар надникна.

Сърцето на Кендъл подскочи и тя попита задъхано:

— Как е той?

Докторът се усмихна.

— Жив, благодарение на вас.

— Върна ли се в съзнание? Каза ли нещо? Какво ви каза?

— Искате ли да го видите за момент?

— Аз… предполагам.

— Ей, докторе, почакайте за секунда. Имам да й задам няколко въпроса — оплака се заместник шерифът. — Чака ни доста писмена работа, нали знаете?